Достена Лаверн: Победата да бъдем заедно

Почти месец след европейските избори. Не пропускам новина. Събуждам се и заспивам с мисълта за България, за кампанията, която сякаш не е свършила и преминава през фаза на хаос и трансформация. Опитвам се да си обясня логично процесите, но много скоро анализът се разпада. Рано е, не може да се робува на илюзията, че можеш да провидиш и да реагираш моментално на случващото се, още повече когато реалността е многопластова, резките движения на повърхността понякога означават статукво и обратно. Какво се случи на 25 май? Прибързаните отговори рискуват да са плод на умора, болка, разочарование, параноя... Тогава се връщаме назад с фенерчето на спомена и търсим следата. Тя ни води до самите нас, днес, а може би и утре...

Четири години след „Експертите на прехода“

Ето откъде започна историята... Предложението да се включа в политиката точно на европейските избори започна да се оформя от лятото на 2013-та по време на летните протести срещу правителството на Орешарски. Взех участие в медиите във връзка с технологиите, които българските тинк-танкове употребиха, за да предизвикат поредния аборт на гражданското общество. Не можех да предположа, че в преситената от информация медийна среда на уплашеното ни самоцензуриращо се общество една книга може да предизвика толкова масов отзвук. Всеки ден някъде по медиите някой цитираше станалите нарицателно „експерти на прехода“. Започнах да събирам прес-досие с идеята един ден да напиша анализ на реакциите по книгата, от крайни националисти и десни до леви анархисти. По същото време редактирах и дописвах нов вариант на „Ескпертите“ с разширено съдържание за Европа и водех интензивна кореспонденция с професор Петър-Емил Митев, който се нае да напише предговора към новото издание. С него се запознах през декември 2012 г., след като не се сдържах да го поздравя с писмо за предговора му към избраните съчинения на Маркс. Не можех да не споделя колко вдъхновена и горда се чувствам от текст, в който един български социолог е достигнал такова дълбоко, рационално и едновременно с това чувствено и исторически конкретно разбиране наМаркс. Оттогава между нас бликна непосредствено и вдъхновено приятелство – размяна на текстове, писма, идеи, които доведоха именно до това – група интелектуалци да издигне моята кандидатура за евродепутат в листата на БСП. „Лявото има нужда от хора като теб!“ ме окуражаваха дори онези, които не подкрепяха пряко политиката на БСП. Проф. Васил Проданов се включи в инициативния комитет, въпреки че единият от синовете му се кандидатира в листата за евродепутати на АБВ и се оказа сред непримиримите ми опоненти в предаването на Ива Николова по ТВ7 по време на кампанията.

Моментът беше решаващ за социалистите, които трябваше да мобилизират партията след предателството на Георги Първанов и Ивайло Калфин. Може би ситуацията изискваше нестандартен отговор и кандидатури с широкоспектърно влияние. Ентусиазмът достигна връх, когато бях поканена на конгреса на БСП и Стефан Данаилов най-неочаквано цитира и подкрепи името ми с цялото си сърце! Александър Симов ми създаде прозвището „АЕЦ-ът на левицата“, докато кръгът около „Солидарна България” ме определи като опортюнист и предател на автентичните леви идеи в името на конюнктурата. Аз бях на чисто със себе си. Пробивът на нетрадиционни личности в кадровата сфера на управляващите партии е нещо ценно и рядко. Не можем да чакаме да ни се предостави по-широк терен за действие, защото рискуваме лявото да бъде напълно обезкръвено и смазано от фашизоиден популизъм и балканска безпардонност. От лична гледна точка не можех да пропусна шанса да се включа в битката в реално време и да изпитам отвътре механизмите на една предизборна кампания, но също така да подложа на изпитание личната си морална и дори физическа издръжливост. Продадох интелектуалната си популярност за портфейла на евродепутат? Не, стъпих по един неочакван мост, който се надявах да ме отведе в друго време-пространство. И не се излъгах.

'''

„Не се бой да повтаряш едно и също, знай, че пред хората, пред които излизаш, ти още никога не си произнасяла тези слова“, ме окуражават организаторите от БСП. Така е, но дори при студентите не мога да не оставя срещите ни да се развият извън зададения план, да позволя да се роди нова мисъл или чувство, единствено между нас, в общуването. За мен политиката е именно това – да предизвикаш сработването на енергии в конкретно историческо време и място, да помогнеш от това да се роди смисъл, невъзможен без емоцията, и да се пребориш за претворяването му в колективно действие. Заучените фрази, конспектът, налагането на схеми убиват желанието, създават у хората чувство за нещо, което вече се е случило, без да остави следа, без да ги е включило в себе си.

'''

Радикален политически диалог

Често заимствах темата на въведението в политическото ми представяне от Сашо Симов, младия популярен блогър и журналист от „Дума“, включен осми в листата на БСП. В предварителната кампания пътувахме заедно. Бях толкова щастлива като разбрах, че и той е сред кандидатите. Не само защото Сашо написа блестящата статия „Кой се страхува от Достена Лаверн?“ и ме нарече „АЕЦ-ът на левицата“, а защото е жив и веселяк. В Ловеч на среща с граждани, повечето от партийния актив, той започна да се представя, като отговори на въпроса защо е влязъл в листата на БСП: „Горд съм, че съм бесепар, особено сега, когато се прави поредният опит БСП да бъде сатанизирана от красивите и умните и всички социалисти отново са наричани „червени боклуци”... БСП е една от политическите ценности на прехода и в годините успя да се запази”.

Казах си: най добре е и аз да отговоря първо на този въпрос. Простичко и ясно. „Включвам се в политиката, защото като социален изследовател усещам нужда за широка гражданска подкрепа на лявата идея именно сега, когато неолибералният модел в Европа е на път да доразруши обществения принцип в политиката, да направи от гражданите роби с телепрограмирана консуматорска способност, да обрече идващите поколения на безсмисленост в качеството им на ненужна, безработна и неграмотна маса, да подчини човека на най-ниските му страсти и инстинкти... Битката, в която се включвам, е битка за връщането на човека и достойнството като мярка на общественото битие, за връщането на националните и наднационалните институции като гаранти на справедливостта и законността. Европейският съюз не ви харесва, защото в момента той гарантира правата на банките, но не и на хората. Ние заедно трябва ясно да заявим желанието на европейските граждани за промяна в полза на обикновените хора...“

'''

Образование и култура? Та това звучи на хората като да се борим за черешката на тортата, но без торта, като да обещаваме да се осигури гарнитура към несъществуващи кебапчета... И въпреки това много от тях ме разбраха, било убедени от постройката на рационалните аргументи, било че темата предизвикваше у мен дълбока емоционална съпричастност с публиката. Опитвах се да обясня, че именно образованието и културата са теренът, откъдето може да започне един радикален политически диалог, който да включи гражданите в сътворчеството на един нов обществен модел.

„Това е жизнено необходимо именно сега, когато новите технологии водят до все по-ниски нужди от човешка работна ръка, а, от друга страна, капиталът изисква все по-голяма процентна печалба. По логиката на досегашния модел единствено рентабилно ще се окаже да направим от младите първична суровина, например сапун! Ето защо именно Европа – най-богатата територия на света – дължи на човечеството да инвестира в разработването на политически и социални алтернативи, които да еманципират труда и заетостта от пряката печалба. Трябва да се развие концепцията за доброволен труд в социалната и културната сфера в условията на всеобща минимална материална обезпеченост. Но за да стане това, най-напред самата култура и образование, принизени до културни продукти и образователни услуги, трябва да се преборят и да си върнат статута на обществен приоритет, защитен от прякото им превръщане в стока...” и т.н. и т.н. 

'''

Нужен е радикален политико-поетически отговор от младите

Умъртвяването на езика от политически коректните експертни описания на една реалност, която навлича униформа, за да не личи зверската й същност, води до прекъсване на връзката между човека и света, който го заобикаля. До изолирането му. Защото всеки в различна степен знае и чувства, че медиите участват в един безкраен стерилен псевдо-дебат, който не ражда колективна съпричастност и действие, не ражда промяна, нито дори надежда за промяна. Макар и понякога с риск да прекрача границата на логичното и приетото, аз се опитах за рискувам. Защото без риск нито думите, нито събитията имат шанс да се случат наистина.

Един следобед в края на кампанията в софийския парк „Гео Милев”, близо до партийната шатра на БСП, организирах с помощта на Росана Обрешкова, много близка приятелка, среща с представители на граждански асоциации за алтернативно образование, биоземеделие и туризъм. Идеята беше да се предложи проект за устойчиво развитие на общност от млади хора, желаещи да се заселят в едно обезлюдено планинско село. Проектът трябваше да включва занаяти, биопроизводство на плодове и зеленчуци, селски туризъм, изкуство и алтернативни образователни форми. Кабели от двайсетина метра свързаха две големи тон-колони с шатрата и с един микрофон, който се разменяше между насядалите участници. Когато подреждахме възглавниците в кръг и опъвахме найлона под тях, бяхме „нападнати“ от дузина играещи наоколо деца. Като пчели, привлечени от цветен декор, те заприиждаха с желанието да си поиграят с нас на нашата игра, но каква беше тя. Игра за големи? Защо не можеше да включим и децата? Замислям се над това особено след изказването на един радетел за радикална смяна на образователния модел, инспирирана от трудовете на някакъв израелски преподавател и писател... На повечето от нас в кръга той звучеше почти налудничаво, но когато внимателно се вслушах в аргументите, усетих как нещо започна ефикасно да напуква бетонните огради на рационалната матрица, в която бяхме добре настанени... Подухваше хладен следобеден ветрец. След още някое и друго изказване микрофонът взе човек на около шейсетина години. След кратко въведение за това, че от години строи с приятели една енергийно независима общност в село някъде в Западните покрайнини, той започна да излага своята радикална философия за завръщане към нещо като родово-селски строй. Ситуацията беше сюрреалистична, на броени крачки от палатката на БСП – с рекламните плакати „БСП 15”, с облечените в червени фланелки и нахлупили червени каскети млади активисти от софийската организация „Сердика“, – бяха се събрали хора в контекста на изборната кампания, от чиито усти микрофонът на партийната организация изтръгваше призиви към бягство от клопката на рационално-тоталитарния неокапиталистически технологичен строй. 

'''

Лъжата и клеветата са сред всекидневните, банални престъпления без последствия върху социалното тяло, освен неговата пълна анестезия и потапяне в смъртоносна летаргия, която маскира болката от варварското му убийство. Кой вече се шокира от това, че Цветанов е подслушвал министри и депутати? Ефективната му присъда веднага след изборите не беше дори новина. Кой негодува срещу факта, че САЩ подслушват от години мобилните телефони на европейските лидери или че някаква си заместник-външна министърка на Империята възкликва: „FucktheEU”? Кой го боли за циганите, загинали при наводненията във Варна?... Надпреварата между лъжата и истината е предварително решена не само защото истината е лишена от механизмите на нейното установяване, но най-вече защото липсва смисълът на нейния триумф. Като че ли нищо няма значение. Дори най-шокиращите новини са заместени от други, още по-шокиращи. Народната поговорка, че на лъжата краката са къси, е подложена на касапска естетическа хирургия. Псевдополитическото общество е способно да удължи и да дуплицира каквото си поиска... в името на триумфа не на някаква идея или утопия, а на бруталната реалност, в която никой няма право да се намесва радикално освен по нейните брутални правила. Затова най-печеливш се оказва именно онзи, който забравя да робува на превърналите се в декорация етика, морал или хуманизъм. Колкото по-безпардонен, толкова по-ефикасен.

Ето защо толкова много невидими в пространството човешки същества подкрепят и гласуват за Бойко Борисов. Той е най-адекватният, най-сочният плод на безплодното дърво на политическата посредственост, защото изразява перфектно набъбналото безсмислие, реалността, бременна със своето отрицание, със своето унищожение, а не с бъдещето си или със своята трансформация. Бойко е анти-икона, анти-символ, сурогатен кумир, но кумир! Той, разбира се, е и американска марка префабрикат, пуснат на българския пазар с възобновен срок на годност. „Вашето правителство беше най-доброто българско правителство, а вие сте най-знаковият български политик за последните 25 години.“ Това заяви световноизвестният политолог Збигнев Бжежински при срещата си с председателя на ГЕРБ във Вашингтон, съобщиха от пресцентъра на ГЕРБ на 12 юни тази година. Гуруто на американските политолози казал също, че в САЩ Борисов е признат като политика в България, който най-успешно се бори с корупцията и организираната престъпност.

Описанието на реалността с точната й противоположност е едно от най-ефикасните оръжия на безпардонната диктатура.

Но докато БСП продължава да държи добрия тон на интелигентното нищоговорене, да спазва тона на джентълменската простащина, да робува на приличната безпардонност, на просветеното скудоумие, тя ще губи все повече привърженици. Дори да се опита да вмъкне малко смисъл, някое и друго политическо изречение, то не важи, защото е нечуваемо, опровергано преди да се е родило в пространството. Нужен е радикален политико-поетически отговор от младите, но те вече носят намордника на кариеризма в партийните среди. Всичко, дори понякога бунтарското поведение, трябва да им носи печалба, трябва да е добре пресметната дозата предателство спрямо дозата популизъм и винаги с известна умереност, която отваря врати за промяна на дискурса още на същия ден! Но от такива сметки на дребно печелят само дребните. И те наистина печелят, макар и временно, защото все пак краката на лъжата тъпчат на място и никога не преминават на другия бряг! 

'''

Благодаря ви, лирични женски души, които ме облъчихте с цялата си любов, благодаря ви, достойни, преживели и мъдри българи, които страстно се палехте в недоволство срещу прекалените компромиси на БСП, в нетърпение да доживеете онова, което си представяте като справедливо и достойно. Благодаря ви, слънчеви млади лица, които ме заредихте с доверието си и с надеждата, че в България се отваря работа не само за поробени, а за свободни и мислещи хора! Хора, които обичат да знаят и знаят да обичат. С вас отпразнувахме победата да бъдем заедно. А с вас, скъпи читатели, победата, че все още мога да разкажа за това.

Статията е  публикувана в A –specto n°4 юли 2014 


 Прочети цялата статия тук: http://bulgarski.pogled.info/news/56326/Pobedata-da-badem-zaedno

• Tweet